August 29, 2011



         Сблъсъкът с тези хора е отчайващ. Те си вярват и вървят напред като машини. И поезия има в тази обреченост. Обсебеността е най-силният показател за слабостта. Тази, която ни вкопчва, забива ноктите в стената и не пускаме, и не пускаме. Само вървим горди, че сме силни. Аз вървя и усещам как земята под краката ми е мека. Не много студена, малко топла. Свободна, привличана и отблъсквана от крайностите. Понякога падам като есенен лист. А понякога е толкова грозно, бързам към вкъщи, за да заспя. Връзката между хората-тяхната зависимост. Обреченост. Бием се и после плачем заедно. Не се гледаме. Не се обичаме, а само се искаме. Вървя, свободно съм пуснала ръцете си. През пръстите минава миналото духащо от север. Затворени животни  в нещо като общество. Отвързани в лудостта и възпламенени. Умиращи от огън, от неразпален огън. Самотата е тъй блаженна и безпристрастна. Един човек те вдъхновява. Добре! Но е невъзможно да го срещнеш. Пак добре! Не става дума за хора, а за мен. Това, което не съм и не искам да бъда. Днес-може ли да се бъде? Лъжата, която живеейки поддържам. Всички пишат затова, всички пеят затова, всички играят затова, всички живеят затова. Не става дума за промяна, за революция. За нищо не става дума, дори и за мен. Защото аз не съществувам. Нито в тази епоха, нито в някоя друга. Всичко е ясно. Няма истории за разкaзване, нямам чувства за преживяване. Това не е апатия, нито алиенация. Това е едно голямо нищо. Понякога става розово, понякога става бяло, понякога го няма. Все тая. Франция.
     Предполага се да имам амбиции, да мечтая за семейство, дете, хубава професия, скъп крем против бръчки след 30 и по възможност статия за мен в някой от така приятно кичавите женски списания за дома, кухнята и закачливото: “и още нещо”. Вече някой го е написал, казал, помислил. Някой, който аз съм била. Дори не искам да виждам лицата ви. Извинете. Пренаситих се. Аз съм част от нищо. Аз не принадлежа нито на едното, нито на другото, нито на себе си. Аз съм пластмасова фигурка от конструктор Лего. Цветна, заоблена и тъпа. Не мислеща и усмихваща се. Прав си сир Чомски, зрител съм, не съм участник. Само имам избора да си въобразявам, че съм участник. Ставаш истински участник, когато станеш говедо. Чудовищата не се раждат, те се създават. Създават се от необичани хора, извергнати, но пък мили. Коя съм аз не е въпросът, въпроси въобще не съществуват, защото има твърде много отговори. Мислите с цветовете на дъгата си тръгват с дъжда и остават тези, с които не мога да се примиря.
    Сутрин в автобусите има гнусна мъжка енергия, която не понасям. Изнервя ме и си мисля глупости. Очевидно е!

2 comments: