August 29, 2011

    
Нищо не виждам. Пускам лигите си върху света. Той е в ръката ми. Стискам го. Линията на сърцето, линията на живота се затварят, се мразят. Затворено. Лиги. Толкова е приятно. Да олигавя всичко около мен, всичко, което виждам, всичко, което чувам. Всичко, което ме измами. Линиите вътре в мен са пътища. Сплетени. Оплетени. И зaтворени. Блъскам се в стените нa мястото, на времето, в което живея. Виждам животни. Подаваме лапи през решетките и чрез индивидуалността си мислим, че можем да избягаме. Ти не си различен от мен, ти само бягаш по различен начин. Трансформираме се сякаш тялото ни се гърчи. То се гърчи. Да се гърчи! Но не се променяме. Оставаме затворени. Трябва да стана пак дете. Това ме измъчва, защото се подмамих по вас. По сладостта на слепотата. Дете съм. Току-що са отрязали плитките ми и всички ме мислят за момче. Момиче съм. Обличат ме в розово, дават ми да си играя с кукли и ме учат да готвя. Момче съм. Имам къса коса. Имам коса. Човек съм. Имам ли нещо друго. Няма нищо. Аз нямам съзнание, някой ми го бута. Имам кожа около тялото си, около месото си. Месо около кокалите си. Какво съм аз-за. Не питам защо. Почти не ме интересува. Кой оформя вкусовете ни и защо? Има ли нещо значение, нали умираме? Къде сме били. Това не са въпроси, а сълзи. Не мога да се разплета. Не искам да разказвам истории, защото само и това чакате, да се скриете в нещо, което мислите, че знаете. Не вие него, а то вас знае и си играе на кукли. После на ластик. Ема, е-са-са, Е-са-са, О-пи-пи-я.
   Гледам си само и се разхождам. Не намирам смисъл и не искам да го търся. Тялото ми на жена с черни ниски обувки и две тънки каишки се носи сред другите тела. Една от осемте разлики е, че аз нямам глава. Тя е изтрита с хлебна гумичка и на нейно място една великанска човешка ръка, излизаща от небето е поставила топка от цигарен дим, мъгла и невидими мухи. Не мога да бъда излъгана и затова не мога да изпитвам радост. Щастието е дрънкалка и така искам да си намеря моята!         

No comments:

Post a Comment