November 28, 2011


Продават топъл хляб. Петък вечер и една жена на средна възраст.

  Неистовата еуфория около излизането” определено ме изнервя. Това въздухопарно желание да се покажем, да намажем или да полазим е последната точка в отказването ни да се борим-не срещу някого или нещо, а да се борим за себе си.
  Петък вечер. Продават топъл хляб. Продаваме себе си. Напудрените ни лица отиват на щанда за стъпкани надежди. Аз. Част от една сива сплав от 25 годишни възрастни, които никога няма да порастнат. Светлините прилично заличават старостта на надеждата или тоталното й отсъствие, бръчките в самите ни очи, кухотата на една добре опаковна купчина месо. Аз-критичният наблюдател-не способен на друга емоция различна от самосъжалението и критиката към себе си и другите. Стоя там сред младостта и алкохола с розова мрежа пред очите. Отпивам глътка по глътка фалшивата водка на повече от прилична цена. За няколко чаши от тази водка работя няколко дни. Поглъщаме, а всъщност изхвърляме спомена за собственото си нищожество в чашата, изплюваме себе си малко по малко. Поглъщаме и преглъщаме, за да не крещим, защото могат да ни чуят. Всяка глътка издрайфа от нас самосъжалението, потиснатото чувство за собствената малоценност. Изпадаме в екстаз да бъдем други-красиви, щастливи, богати, не-излъгани, без кредити, с надежда. Другите, които никога няма да бъдем, защото ни дели едно стъкло. Витрина, една берлинска стена. Ние обаче не сме нито от едната страна, изгубени сме. Поръчваме си и танцуваме на един и същи песни от години, какво по-голямо щастие от това! Слушаме си чалга в таксито и дебатираме с беззъбия таксиметров последните политически новини. Прибираме се вмирисани на цигари и отново ни посреща самотното легло и неплатената сметка за ток висяща от хладилника.
    Излизаме от себе си за петък вечер, за събота вечер, за неделя следобяд, когато си разказваме кой как и какво е направил. Но после се връщаме отново. И виждаме един още по-жалък образ. Но пък на сутринта отиваме на работа и цяла седмица носим костюма на млад проспериращ ...служител! И така отново идва петък вечер. А аз съм на моста-все пак да се надявам, че не съм права и шамарасването всеки път когато се опитам да изляза в петък вечер. Тичам от единия край до другия по въжения мост, за да разбера, че и двете са една монета и аз хич не я взимам за чиста. Тичам по моста и не съм разбрала кога станах на 27 години. Неомъжвана. Неосъждна и не-живяла!
  Вижте всичко може би е защото съм в предменструален синдром и силно се надявам да греша!


1 comment:

  1. Моста гори, подпален е и от двете страни, а живота изтича по средата..
    Дали сме живяли, мисля че ... грешиш...винаги има миг, в който сме били, можем да бъдем...даже и с усилие...погледни настрани..има мигове...
    Потърси миговете, в който поне за минутка сме били себе си, моментите, които не сме пропуснали, в който сме съзнавали...
    не може да нямаш такива, никой не е живял в чак такъв мрак, все се е случвало да розовата мрежа на самоопределянето да се
    вдигне, идентификацията с нещо, което не сме се разсейва и виждаме и чувстваме и мислим от себе си, без да копираме и да
    търсим извън това, което вече сме...тези мигове.. от тях често ни боли повече...защото само тогава съзнаваме колко много вече сме пропуснали...и няма кого да
    обвиним - защото отново и отново ПРОПУСКАМЕ ....защо...нужен ми е портал към това, което е реално и
    вътре и вън....тези мигове са моето спасение и трябва да съм жив, по-жив за да ги усетя, да ги нагнетя у себе си, да създам налягане и ..да това е достатъчно...
    може би...поне да вдигне мрежата....за мъничко...

    ReplyDelete