December 04, 2011



 На дядо ми, когото много обичах. А той мен още повече.
                                                              


                                                                  Това ще бъде най- трудното пътуване.





 Пътувам. Далече съм. Разклонена и почти в облаците. Стърча. Продължавам. Раста и вися. Дядо. Сега е сам. В стая с един прозорец, бели стени и мръсни скъсани чаршафи. Моето чувство е вина. Удобен разглезен живот. Той никога не е виждал морето.

 Той ме обича. Чака ме, не спи. Сам и ме вижда в мислите си петгодишна. Вижда себе си с мен. Времето не мога да върна и да стана чиста не мога. Аз не те познавам и това ме разгражда. Аз съм ти. Аз съм незавършена, пропуснала съм себе си във времето, в минутите на търсене аз съм се имала. Разминала съм се със себе си, а съм била толкова близо. Ако ти си отидеш, отива си едно аз, което никога няма да позная. Един месец откакто силите започват да те напускат. Един месец, а аз се возя в столичния градски транспорт, мисля за месечния си наем и за новите политически партии. В различно време живеем, дядо, мостът е - твоята обич чакаща моята. Моята - два пъти годишно се виждаме, прегръщаме се, ти отваряш широко ръце и ме целуваш. Къде съм била? Къде съм била през цялото това време? Ще се видим скоро.
Домът е изнесен, пералнята, кухнята, кое да ни събира? Губя си времето с ежедневие: преди два дни видях Дон Кихот да се разхожда, а днес се запознах със Станислав пред Александър Невски - „Луд съм по Вероника, затова прякора ми е Рони, сам си го измислих”. А вътре под купола нищо не видях, само един пламък, в който търсех формата на живота си, сменяше посоката, не знаеше какво да прави, накъде да продължи...Дадох на Рони 20 стотинки.
Дядо днес е питал за мен. Купих му лукчета. Той ми разказваше приказки, а аз му оставях пари под възглавницата, а той нямаше как да ги харчи. Има нещо толкова детско в него. Виждала съм го как се срамува. Не се изчервява, но очите му…
Снощи имаше купон в студентската ми стая. Джин, водка, бира и няколко заблудени момчета. Много е станало популярно да пишеш колко си бил пиян и нашмъркан. Един мъж пусна езика си. Каза ми, че съм хубава. После друг мъж пусна езика си в моята уста, аз в неговата, но нищо не произтече от това. Повече не искам да виждам тези  хора. Колко жалка история на фона на обезсиленото човешко тяло и трудността да приемеш, че никога повече стъпалата  ти няма да докоснат земята. Прикован, закован. Желанията спират до тук. 10, 9, 8, 7...
Искам да го видя. Аз съм безчувствено дете на 21 век. Консуматор. Консумирам. Печеля. Имам. За теб това нищо не значи. История, която се повтаря. Нищо ново, нищо старо- това е едно и също нещо. Искам да го видя. Делят ме два часа и половина. Само. Сега е 48 минути след полунощ, от 8 вечерта аз губя време. Какво още правя в студентската си стая. Наистина ли искам да го видя. Спи ми се. Смъртта е сънят ми, който всяка вечер ме привлича и унася. Бавно. Звуците, образите от тук и от там започват да се сливат, да се впиват в едно, правят любов, смесват миризмите и душите си. Аз ще се събудя, но ти знаеш, че може би тази нощ е последна. Чакаш да срещнеш смъртта и се надяваш, че ще проходиш. Как тези чувства намират място в една душа и колко трябва да е голяма тя. Смъртта-не зная какво да мисля за нея. Искам да попитам дядо си какво е животът. Той лежи по гръб. Виждам го. Сякаш утре няма да се събуди. Аз съм далеч. Сложил е ръце на гърдите си. Пръстите му винаги мърдат. Сигурна съм, че сега пътува. Тялото му е топло, той чува, той вижда два свята, границите са размити, граници няма. Трябва малко да поспя. Чакай ме. Тъпа съм, безпътна съм. Това е само момент, всичко ще отмине. Аз и Той - Сънуваме се.


1.
Имам един час, за да реша да тръгна или не. Докато мисля си правя сандвичи, взимам хляб и шоколад за брат ми. Не мисля, а направо пиша съобщение на Мачек, че тази вечер няма да се видим освен ако не дойде до гарата да ме изпрати за моето 30 часово пътуване Варшава- Виена- Белград-София-Черни връх.
Бях си на село. Бях там. Никога не бях изпитвала такава тъга, такава странна болка. Първата ми среща със смъртта, за пръв път я усетих във въздуха, чух как диша в стаята. Почти я видях. Хванах втория автобус до вкъщи. Имаше банани и мандарини. Остават само меденките, обича ги. Не искал да се храни. Баба е остаряла повече, отслабнала е, лицето и е станало по-нямо. Има сняг. Къщата е хубава. Зимата прави всичко да изглежда спряло във времето. Само едно фигура ме посреща, усмихва се и за първи път не казва нищо. Влизам в стаята, очите на дядо са отворени, но не гледат в този свят, като че ли е сляп. Вижда ме. Аз го прегръщам, целувам го, той ми хваща ръката и очите му стават влажни, все по- влажни. Не зная какво да кажа, трябва ли да кажа нещо. Той лежи, аз седя. Нашата тогавашна среща завърши така: „Ти пак ще дойдеш, но болките ми да вземеш няма”
Започнах да сънувам. Сън-първи. Дядо ми ходеше и беше полудял. Почти свиреп. Държеше нож и лицето му беше различно. Беше силен, видях ръцете му, пръстите. Големи и силни. Той разряза ръката на мама. Две рани. Аз тичах сред спрели коли, празни улици и нощ. Плачех. Плача. От яснота. На село времето е спряло. Седя и не спя. Клоните на дърветата са сухи. Костите се изсушават. Кое е това нещо, което само себе си изяжда, разяжда, разгражда. Най-честата дума на мама за дядо: „ Раната”. Раната. Аз я видях. Но не мога да говоря сега затова.

2.
Бях си на село още когато дядо ми махаше от пейката, а аз от задното стъкло на колата. Спомням си всичко толкова ясно. Той излизаше със своите дървени патерици, сядаше на зелената пейка, аз се гушкам, целувам го, целува ме, казва ми че ме обича, а аз че ще се върна. Раната. Раната. И това обездвижено живо тяло. Тлее и се самоизяжда. Боли го, много го боли. Физически го боли, диша тежко и иска да го оставят сам. Един такъв път аз слязох от колата и тръгнах надолу по улицата. Всичко изглеждаше по-малко. Вървях. Крачките ми се струваха по-големи. Пътят- по-кратък. Накрая една поляна. Стигнах я толкова бързо. Пораснала съм. Затова. Кон. Бял и Мартин,който ме предупреждава: „Конят хапе” Аз отдавна го галех. Мартин също така има сляпо куче.
Вече купувам билет Варшава-Виена с една раница, с потиснато чувсто на подивяла тъга и знанието, че цял живот няма да ми стигне, за да направя това, което трябваше. Тръгвам. 21:20. Сама.
Сега докато пиша вали. Обичам ламарината и капките. В стаята ми има хора. Не мога повече да ги понасям. Те са мъртви. Не дишат. Боли ме глава. Всяка точка е спряла. Всяко око е Вселена. Всяко аз е път. Искам те да си тръгнат. Не ми харесавт. Не ги разбирам. Нямам език. Нямам думи. Нямам мисли. Смърди на мърша. Искам да бъда сама. Не мога да ги гледам в очите. Не ми е тъжно. Ядосана съм им. Те са други. Аз съм друга. Не намирам пресечна точка. И отдавна не съм мечтаела. Тиха съм. Гладка. Искам да се гмурна в подводното си аз, не умея и сякаш никога не съм могла. Бях вълни и намирах думи за тях. Откъсната съм от света и той е откъснат от мен. Крачките, които правя, витрините, които гледам, лицата, с които се разминавам. Нищо не ме интересува. Отчуждение и безгръбначност. Както Ви харесва. Или просто тъга. Искам да слушам дъжда, пречите ми. Ако обичате си тръгнете.

3.
Дядо веднъж бълнувал. Още докато беше в болницата. Нощта извикал мама по име. „Какво правиш, татко”. „Ще тръгвам.” „Татко, не можеш”
 
4.
Влакът е хубав. В купето има две лесбийки, една дърта курва, момиче, което слуша Вивалди и аз, която сънува случващото се, но реално не участва в него
Плаша се от светлите стени. По тях има сенки. Сянката на нашия дух, нашата съвест, нашият кръст. Не ние ги определяме, а те нас. А тук има огледала. Едното момиче спи с отворена уста, другата нежно я гали по крака. Едната обувка й е отвързана, но сега няма как да падне тъй като седи. До прозореца. Редовен пътник съм, вече ме проверихте. Гледаха снимки, после ядоха, после се смяха на нещо и заспаха. Тя чете списание, вестник, изяде нещо и заспа. Тя слуша Вивалди, ръкомаха с ръка, изяде един сандвич и заспа. Тя ги гледа, като заспаха, тя не заспа. Пътува.

5.
Със съзнанието за смъртта, за безсилието да се спаси, със силата да гледа как се руши дядо ми каза „Никога няма да те забравя”. Колко трябва да си силен. Не успях да заспя няколко нощи измъчвана от това обещание. Аз-нищо не обещах-чувството е вина. Не ми дава покой. Толкова много спомени се настаняват бавно и тихо в мене.
В реката баба пере вълна.
В подлеза на НДК има двама просяци.
Правя кал зад оранжерията.
Чета във вестника, че все още се търси място за ново сметище.
С бати лежим върху два клона. Аз на черешата, той на кайсията. Вързали сме ги с въже и това е телефонната ни връзка.
20 хиляди българи работят в Италия. Беше вишна всъщност. Дядо дава вода на кокошките с треперещи ръце. Маха малките царевични зърна. Малките гъски са на улицата. Наричаме ги бибенца. Пасат трева. Тревата е зелена. Утре трябва да стана в осем за работа. Всеки  път когато лягах на село да спя на обяд дядо идваше при мен просто да ме види. Ставаше му мъчно. Хората заминават за Америка. Изпращаме нов контингет в Ирак. Гарниер премахва бръчките. Нощем чувам дядо, когато става и плача. Ръцете му треперят, краката му. Борба. Мамка им на вестниците, рекламите, градския транспорт. Искам да слушам дъжда.

6.
Измъчва ме един въпрос: „Плащат ли децата греховете на родителите и защо?”
Мисля, че сънувах Господ, но нищо не си спомням. Сънувах, че съм проститутка. Утре  е понеделник. Лекции, работа, представление. Претъпкани автобуси, суха храна, няколко кафета и приказки по повърхноста на реката. Оставила съм се сама на себе си. Живея в себе си сама. Това не е хубаво. Споделяне. Защо да се хвърлям на вятъра. Аз съм вятъра, в морето се разпилявам от тъга. Няма с кого да споделя. Споделя ли ще се изгубя. Трябва да свикна с чувството на самота. Да избягам от илюзията за някого. Не ме лъжи, нямам време за губене каза някой. Как  да обясня, че не искам да говоря.

7.
Почти не мога да хвана мислите си. През прозореца са само отбягващите светлини, светлинки. Не говорим за надежда, говорим за вятъра, който никога няма да се върне същия. Не се запознавам с никого, не говоря с никого. Гледам през стъклото и нищо не усещам. Всички спят. Името ми е Анита. На кого му пука. Най-малко на мен. Дядо се казва Йордан. Роден е през Юли. Майка му умира. Той е на три години. Баща му свири на кавал и обича живота. Йордан е имал много домове и две майки. Оставен сам на себе си да обикаля улиците и да се търси. С баба имат много хубава снимка от сватбата. Над леглото му е. Забелязала съм как я гледа. Ще мога ли да го попитам какво е живота. Сякаш ме е страх. Сякаш ме е срам. Дядо е като отсечено дърво, чийто плодве се мъчат да растат. Знам, че той все още не е решил иска ли да живее. Тялото му лежи безжизнено. Дланите му са една в друга, друга в една. Пръстите кръстосани и сякаш свирят на пиано. Спомних си! Играехме с дядо на домино. С малките черни правоъгълничета коварно изплъзващи се под несигурните му ръце. Колко ли е коствало. Спомням си. Всеки път той ми казваше да си взема цветя, да не си тръгвам с празни ръце. Тази селска къща ми дава цветя. Сякаш се чувстваше виновен. Но това беше най-хубавото.Уморих се. Уморена съм.

8.
Децата. Имитират. Какво ли трябва да е изпитвал.

9.
Мама прилича на дядо.
Има ли значение.

15.12.2005
Философия
Лекция- записки

Време и История

„Залезът на Запада”- Шпенглер.

Една култура загива, когато се превърне в цивилизация-> знак за упадъка на тази клутура. История-> историческо- принцип на годишните времена.
Пролет- Гръцката Цивилизация (преди елинизма)
Лято- Класическа Гърция
Есента- Средновековието
Кога е писана книгата? Когато идеята е била позитивизма. За Шпенглер това е илюзия. Ницше, Киркегор, екзистенциализма, философската антропология- все по- малко са съгласни с идеята за позитивизма. Началото на 20 век- Първата световна война. Човекът убива себеподобни за удоволствие.
Йохан Хьоизингер – „Хомолуденс”, „Есента на Средновековието”
Начало на културата в играта. Подобни феномени в примитивните племена.



Идея за История и Време
Поглед към миналото. Цел: да ни потопи в тайните на човешкото битие.
Картини на Универсиума- Митологични разкази-> Религия-> Сам е отговорен за съдбите.
Историческото съзнание винаги е било присъщо на човека.
Наполеон води края на 18- началото на 19 век война в Египет. Със себе си той води склуптори, художници.
Августин- Минало. Настояще. Бъдеще. Процес с Начало, Среда и Край- Ден на Страшния Съд. Земния град съществува с Небесния град- има връзка, която определя драматизма на човешкото съществуване.
Земното- братоубиеца Каин. Небесното- Авел.
Хегел. Обективен(битие за себе си) и субективен дух(битие за другите). Форми на рефлексивна реалност по Универсален начин.
Макс Вебер- основател на разбиращата социология. Видове процеси- традиционни, етически, целерационални, ценостно рационални.
Феномен на Харизмата
Свързана с чара и обаянието на конкретна историческа личност, която по силата им бива избирана за водач. Хората му дават правото да се разпорежда, управлява от наше име. Има свръхестествени способности- по наследство, по подвиг, от Бог. Идеята за двата меча. Двете тела на краля- историческото и харизматичното. Това, което прави краля крал са атрибутите му.

Вали сняг. Снегът е чист и топъл. Чудо. Празна съм и в мен бавно падат парцали сняг. Не се топи. Всичката тъга, спомените, дните ми, хората, които са минали през мен, парчетата себе си, които съм раздала валят. Спокойна нощ. Вече всичко прилича на заспало море. Скоро ще отплавам.
Почти не усетих как стигнахме Виена. В последните дест минути попитах къде е спирката за трамвай 18. В десет тръгва влакът Виена-Белград. Оказа се, че нямам почти никакви пари за билет. А дори не съм минала половината път. Имах няколко възможности-да търся някои познат от Виена,сещах се за един съученик, да тръгна на автостоп, или да взема билет дотам докъдето ми стигнат парите. Каратата ми е блокирана. Да се върна няма. Тръгнала съм. Купих билет докъдетоми стигнаха парите, останх с някакви дрънчащи в джоба. Димитровград, Сърбия е моята крайна дестинация. Ако можех бих заснела тези две момчета. Нарисувах ги. И на тази гара има гълъби. Пейката гледа към прозорците. Хората се сменят постоянно. На някои искам да запомня лицата. Не са нормални хората. Работят в задимен град. Работят, живеят комфортно, имат двд, видеокамера и стрес, и микровълнова печека, и стрес и антидеперсанти, и работят. Този човек чисти със сини ръкавици. Другият има оранжеви. Security + Service каза да си махна краката от пейката. Учат как да седиш, какво да говориш, как да живееш. Две различни деца гледат един гълъб. Индия и Австрия се разбират само чрез гълъбът. Wienn - Beograd uber Budapest. Тръгва. Тръгвам. Дядо.
Тук живея на улица Радомска, пътувам с автобус номер 150 и два пъти седмично ходя на уроци по полски. Нарово ми е. Нар. Мирише на нар. Прозорците, прозореца, стъклото, стола, ствола, аз. Музиката пуска сок. Малки червени стъклени топчета. Много. Тишината ги разхвърля както мен е разпиляла. Пак валя навън. Дните, които минаха, нощите, които не свършиха. От прозореца се виждат два големи бора и едно побъркано дърво. Това е тук. Далеч съм. Много далеч. Като същото е. Аз съм в друга стая, в друг град, в друг свят. Жената в магазина за шапки имаше най- малките стъпала, които някога съм виждала. По-рядко мисля за него.
 Някога мечтаех за определни неща. Защо ги изоставих, така себе си изоставих. Необратимо. Да се върна е късно. Да обичам е време. Да издигна култ, който сама после да разруша. Ден и Нощ-друго няма. Само в началото имах това чувство на свобода. Вървиш и дишаш. Дишаш и вървиш. Съвършената простота. Мислите ми имат нужда от посока, подадена от импулс. Това съм, което съм. Твърде неуспокоително. Съм. Сам. Ам. М. Мама. Дядо.
Сън-Втори. Ти си в чужда къща. Аз тичам към теб. Прегръщаш ме. Ти си висок и стоиш прав.
Два месеца откакто силите започват да те напускат. Отивам при теб. Тялото ти е станало по-малко и по-светло. Питам те: „Сънуваш ли”. „Всичко сънувам” и очите ти се насълзяват. Излизам от стаята и ми е мъчно.
Безпомощна. В стаята има специфична миризма. Не е неприятна. Различна е. Понякога усещам тази миризма в автобуса, искам да изляза и да се телепортирам при теб. И всеки път държиш ръцете ми, стискаш ги силно, а аз не мога да ти помогна. Какво да правя?
В купето срещу мен седи помпозна австриика. Чете вестник и отвреме на време критично поглежда босите ми крака. Един сандвич, малко кафе и огромни жълти поляни. Слънцето започва да се показва.
Отново купон в стаята ми. Главата ми: Какво ли значи тази дума, „чувам” гласа си размазан като почти летящи тела. Топче съм в дрънкалката на двегодишно момченце. Препълнена вена съм и имам две големи снежни топки в гърлото. Голяма пластмасова кукла, не казва мама, има пластмасови мигли. Надуваема топка. Купол на цирк. Голяма кръгла близалка. Колко много дъги.
Трябва да напиша курсовата си работа, да се събудя в осем и да ми пука за глобализацията. Измъчвам се.
Кръвта. Виждала съм я на гърба. Точно там, където има огромна кръгла врата към космоса. Все по-голяма и черна. Тази малка жива енергия, която цяло живеене се изпарява, стопява, прави ни по-малки, по-тънки и по-далечни. Тялото отказва да приеме живота.
Тази нощ не мога да заспя. В мен влиза чужда енергия, друга и аз виждам. Виждам с очи, с които не съм гледала досега. Не-мои. Три хартиени птици. Бели. Наистина мисля, че няма какво да напиша. Но не мога да заспя. Сестра й преподава чело. Слушам музика. Не си мисля за никого. Минават лицата на няколко човека. Отминават. Изведнъж се осъзнах навън. Осъзнах се чужда на времето, на мястото, където съм или по-точно където не съм. Болезнено чужда на живота, който живея, нещата, които правя. Губят всякакъв смисъл пред лицето на смъртта. Не мога да заспя. Може би защото днес твърде дълго разглеждах очите си, себе си. Не заспивам. Виждам на стената нарязаната от щорите светлина. Или някой ме сънува. Дядо може би. Малкото му топящо се тяло срещу снимката от сватбата. На стената. Тя на 17, той на 20. Силни. Красиви. Пълни със сок от праскови. Двамата. Той ме сънува. Взел е душата ми там и си говори с нея. Не заспивам. Да не забравям. Не забравям. Нещо ми тежи. Жадна съм. Всичко тук е сякаш под лупа. Най-вече аз. Това, което мисля. Това, което правя. Това, което искам. Другите. Мислят. Може би е пълнолуние. Или защото говорихме за духове. Досега не съм пипала плътта на този човек. Ако е въображение. Тези хора, тези предмети, тези разговори. Аз. Или сънувам. Или съм бременна. Ако кънките за лед са счупени. Или нямам топче за пинг-понг. Или съм си тръгнала. Взех ли си куфара? Изспих кафето. Нищо не съм забравила. Някой се обади. Коцето. Босето. Побърканото дърво от прозореца ми. Защо мълчиш малко копеленце? Пихме чай. Купих ли грозде? Дърво. Рай. Грях. Логика. Не-логика. Нищо. Нещо. Кон. Слон. Африка. Зимбабве. Спи. Пи. Ж прилича на К. Какво е това? Не пей със затворени уста, защото ме побъркваш. Спи. Спри. Котка лиже лапите си. Аз дърпам пердето. Страната на чудесата. Мисля, че е бил напушен. Карл Чапек. Stoned. Stonehenge. Hen. Pen. Sen. Артър Сена. Сена. Париж. Риж. Рижко. Пишко. Пишка. Мишка. Плъх. Леха с леща. Баба. Дядо. Аз съм луда. Жаба. Да спя. Заспивай. Не мигай. Нани-на. Овца. Една. Йедна, two, zwei, trzy…мъй. Сънчо. Аз съм Сънчо ида от горица да ви кажа лека нощ, дечица. Спят градчета и вси селца, лека нощ, деца. Мамо, гушни ме. Заспала съм.
 Може би днес беше за последно. Последният ден, в който виждам дядо жив. Не успях да го попитам какво е живота. Той ме попита обаче. Попита ме дали навън е студено. Косата му е оредяла, има малко рана на дясното слепоочие, все по-малък, по-слаб. Този път беше по-тъмен. „Не съм добре. Дедко не може да става”. Помолих го да ме изчака. Той не каза какво си мисли.

Някъде в Сърбия. Сякаш не искам да стигам. Страх ме е. Страхувам се от реакцията си. От силата на слабостта ми. Въобще не зная как се чувствам. Автопилот. Първо е тя с очилата, после съм аз, после е тя с очилата. Не ми пука. Пук. Изпаднала съм. Там има малко момченце, което иска да му рисувам ножове. Давам му шоколад. Сменявам някакъв влак в Белград. Целувам се с едно момче в раздрнкания влак. Страст от пръв поглед. Около десет вечерта. Никакви детайли. Висок, грозен, адски привлекателен. Хващам се за първото място, където мога да намеря малко утеха. Докато пиша номера на телефона си ръцете ми треперят. Толкова е хубаво да му се не види. Пазя сърцето си от мисли. Ако се пипна ще изтека, ще остана на тази седалка и никога повече няма да си спомня за себе си.  Концентрирала съм се в отминаващите светлини, в черния шал на сръбкинята и в пръстите си. Това ми стига. Повече да понеса не мога. Не съм спала от 24 часа. Не ми се спи. В този влак мирише на задържана сперма. Във въздуха се разнасят прах от потиснати страсти. Плът и прах. И тъгата на един беден народ. Наближавам.
За дядо „На двора” имаше такова важност както за мен-светът.
Сън-трети. Сънувам, че е умрял на рождения ми ден, но никой не ми е казал. Скрили са. Днес е 21 март. Рожден ден-29септември. Отивам  да видя празната му стая. Но той излиза от мазето и иска да ме прегърне. Казвам му, че ме е страх, защото е умрял. Той ме успокоява. Говорим нещо. Сериозен е. Стоим до едно дърво.
22.Март
Вторият ден от пролетта. Без излишности. Сега аз съм тук. Виждате една снимка на Варшава. Което е прекрасно. Объркана, малко самотна. Радвам се. Пълна съм със себе си, с цветовете, със звуците с лицата. Живота размишлява върху мен. Не се страхувай от смъртта, не се страхувай от неизпълненото. Не се страхувам. Но не искам. Чувството, че си..Безпомощна. Без. Мисля, че ваканцията трябва да се прибера с влак. Мисля, че той иска да ме види. От 13 до 20 април.
23. Март
Сън-четвърти. Сънувах го. И този път той не ми говореше. Лежеше на дървената маса в стаята с две легла. Събудих се почти с вик, бях жадна до смърт. Във влак Варшава- Димитровград съм. Ами това е. Дядо го няма от 23 Март. Пролетно звучащ четвъртък. Не успях да го попитам какво е животът, не исках думи, исках само да видя очите му. Малко преди да умре те били адски малки и не можел да диша. Няма отговор. Един постоянен въпрос с един вечен без-отговор. Желанията остават надълбоко и тяхната невъзможност убива духа. Последните дни-само мляко. Завръщане към началото. Къде ли са го водили сънищата? Колко трябва да съм силна, за да видя безжизненото му тяло, мълчащите му ръце, той винаги ме целуваше. Първата му нощ мъртъв. Той пътува и аз пътувам. Сега е само тишината. Няма време, няма път. Не ми говори да не съм тъжна. Това остава единствената ми връзка с него и единствената утеха, че не успях да бъда с него, когато най-много ме е искал до себе си, а бях толкова близо. Сега светът ще бъде различен....
 



Андрей,


Пиша най-дългото писмо, което някога съм писала. Този път обаче то е към мен. Бях до България. И там се срещнах с едно умряло аз или по-скоро с него от когото аз бях част. Истината е, че се измъчвам. Сънувах четри дни, четри различни свята и във всеки един от тях той беше там. Викал ме е Андрей, искал е да ме види, в мислите си мен е търсил, без думи, без сили. Неизречено. Колко силно трябва да е било желанието. Сънувах го силен.
Сънувах го сърдит.
Сънувах го жаден.
Сънувах го тих.
Последната нощ той нищо не ми каза. За  първи път не ме гледаше в очите. Сутрината събудена от енергия посрещнах най-чистото утро и най-тъжното. Сега сънувам само зеленото му одеяло. Пиша най-дългото писмо, но то е само в началото си. Не изглеждаше, че почива. Непримирен дори в смъртта си. После хората се натъпкаха с храна.
Какво друго да ти кажа. Добре съм. Ходя на училище, вечер слушам дъжда. Целувам се. Търся да се влюбя. Зная началото. Средата не. Зная и края.

 ***
Очаквам да се срещнем. Аз зная всичко за теб. Нямам въпроси. Съзнанието ми е чисто. Аз съм чист, защото сe приех. Тя идва. Сега вдишвам. Топлият въздух, който влиза през прозореца е мил. Влиза и бавно се разполага в стаята ми. Сяда на дивана и запалва цигара. Бавно ме опипва и ме полага леко на земята. Тихо му шептя думите, които никога не посмях да кажа пред себе си. Взима ги и рисува по тялото ми с тях. Всеки прозорец е кръст. Всеки път си ти. Едно малко момче прави малки мокри фигурки на плажа. Морето е тихо. Това никога няма да бъда аз. Зад прозореца е нощта. 

Баба запалва свещ и покрива огледалата с малки копринени парчета плат.



Това може би има значение само за мен.
Извинете.


 Мисля, че е наивно.

2006г.

2 comments:

  1. mi az revah non-stop, dnes cql den si misleh za moita baba i sq ve4erta pro4etoh... napravo mi izte4e vsi4koto deto si go noseh. mersi. ne4

    ReplyDelete
  2. А аз стоях една седмица до моя дядо, в която той само лежеше без да може да проговори даже, но виждаше и чуваше. Мислех си колко много от онова, което е било даденост...чистата свобода на движението, младостта, сега всичко е отнето от самия живот. Мислех и какво означава това лично за мен. Говорех му постоянно когато оставах сам до него, казах му да остане в съзнание на всяка цена, да използва това което му е останало за да остане чувството за "съм тук и сега". Може би е било жестоко, но със сигурност аз бих положил подобно усилие за себе си в края на пътя и тогава със сигурност ще знам дали тялото е всичко, което остава и ако забравя бих бил щастлив някой да ми напомни че аз съм независимо от всичко. Стоях и чаках, стараех се да чувствам изцяло неговото и своето присъствие, внимавах...., очевидно не достатъчно, защото си отиде в един момент без дори да разбера, странно но единственото, което можеше да ме накара да приема отсъствието му беше факта (а и успокоението)че това винаги индивидуално, така че със сигурност и аз няма го пропусна когато дойде, дори не е въпрос на шанс...пък и...няма как да съм сигурен дали той опита да бъде докрай...по вероятно е обаче аз да не съм бил достатъчно чувствителен ... но все пак не знам, все още не знам какво остава..

    ReplyDelete