да надхитря онзи горе, Господът, Господ, Бог, Брахма, Тангра, Буда -
всеки с такъв статут, защото повече не мога и не искам,

оплел ни с невидими нишки
на всемирна самота и грях,

ще сгреша, ще извърша всеки първи, втори, трети, седми и десети грях,
ще го ядосам до обръщане на земното кълбо и падане на тежки небеса,
до сриване на земи и пожари на води,
до проклятия изригващи от всички души,

после тиха, смирена, с изплакани очи опрощение ще поискам,
от прага на най-далечния му храм, изтощена и смалена,
изнемощяла от изтеклите тъги ще изтръгна прошка
и ще чакам още 1001 нощи...

ще се отмия от стореното прегрешение с всичките събрани човешки сълзи,
и тайно така, без да иска той, без да е разбрал от яд,
първородния ни грях ще отмия през неговата милост и нашия изплакан грях,
и моя, и твоя, и на моя син и брат....

това наследство ще го изтръгна, и ще се събудим чисти и отмити....

този гаден Бог няма да го позволи, защото наместо него ще застанем аз и ти.....

...Северозапад разпад оод

изпразнени са къщите,
и душите ни стъклени и мръсни последни
останали празни буркани в мазето,
които никога няма да бъдат напълнени;
домовете издухани на запад,
селските гробища не стават църкви,
а буренясала безпочвена земя,
и ние не ставаме човеци, а празни пришълци
в лъскави кутии….
кой все още си вярва, че е истински.

дори щъркелът не се върна тази пролет в гнездото тук...

душата диша
като вселена,
отваря се и се затваря за половин човешки дъх,
пулсира като море, идва и си отива,
прегръща ни и се прибира пак в себе си,
в черупката си е и пак излиза в една секунда
сто пъти и повече поне, просто, за да я има!

но днес не излезе,
прибрала се е на морското дъно,
в черната дупка на някоя звезда,
в единственото дърво на двора,
в чекмеджето на скърцащия скрин,
а в моята съвест като пирон се заби
и най-вероятно
и тази рана
дълго ще трепти....

къщата на село
зюмбюлите
пръщенето на огъня,
бумтенето, дувара и вретеното,
хладната стая през жегата, юли, ваканция,
петлите
изкукуригалите божури и пилци,
светулките, и по челата и в буркани,
събирам лешници, крада ги по-точно от
Костадинчовото дърво,
влизам в мазето за кисели краставички
и мармалад от ягоди баба затваря, белим чушки
и с лепкави пръсти късам домати,
и плюя семките от резен диня без свян в пръстта и от
черешите костилките и чакам да поникне едно дърво поне,
и на небето нощем звездите се виждат, и чоплим топли семки децата,
а после пораснали тихо гледаме падащи звезди и аз ги поглъщам като снежинки...

хладна е стаята през зимата, кучи студена, януари е,
баба прибира целия този свят в зеления си пешкир,
чупят ми се часовниците, огледалата покривам,
заключваме къщата, вървим бавни и първи
без да се обръщаме,
хвърляме монети на кръстовището,
за последен път чувам селската камбана...

и е адски студ,
и е тихо,
и е снежно,
и времето е спряло,
и няма зюмбюли....